Арх. Илия Цачев: Не се гони качество, а квадратни метри…

Качеството не може да се роди за един ден, при слаб архитект и никаква история, смята ръководителят проектиране в “Aдактапроект” 2006.

Завършил си архитектура в Япония – магистратура в  Kyushu University? Какви са впечатленията ти?
Започнах да уча архитектура в България, но след първи курс реших, че повече не искам да продължа тук и през 2000-та година заминах за Япония. Първата година учих японски, после - архитектура. Беше доста интересен курс и съвсем различна образователна система - всичко това смесено с езикова и културна бариера. Докато учех, започнах да работя по конкретни проекти като стажант – в световноизвестни фирми, като SANAA, по разширението на Лувъра – новият филиал в град Ланц, Франция. Участвах и в различни проекти на фирмата в Япония. След като завърших, работих в ателие Bow-wow по проекти от по-малък мащаб като еднофамилни къщи. Бях си поставил за цел да се върна в България, но, тъй като, ако кацнеш в София директно от Токио, шокът и разликите щяха да са огромни, ми трябваше един адаптивен период в Европа. Защото европейският начин на работа наистина е много по-близък до българския, отколкото японския.
Каква е разликата в Япония?
С Япония разликата е на много нива, преди всичко разликите идват от обществото. То е много по-разкрепостено, модернистично и отворено към нови неща.

Как се отразява този начин на работа в архитектурата?
Отразява се пряко. Един клиент, който идва в Япония с конкретна идея, е готов да експериментира. Той е част от процеса, интересно му е, непредубеден е. Започва един съвместен процес на работа, който е доста интересен. Начинът на работа от страна на архитекта също е различен, тъй като в Япония се работи масово с макети например – за разлика от Европа. Имам теория по въпроса – европеецът, общо взето, е беден и мързелив. А в Щатите и Япония се работи с макети и разработване на много варианти. Това идва още от студентските години. Един европейски студент си взима софтуера нелегално по интернет и започва да си прави архитектурата.

Проблемът предимно в средствата ли е, или в манталитета?
Това са два различни свята. Хората там работят много повече, насочват своите усилия извън себе си – за обществото, за продукта, който дават, и по-малко за себе си - материално. В този смисъл там те живеят една идея по-аскетично, но това, което правят за общата среда, е на по-високо ниво.

Бил си и в Холандия. По какви проекти работи там?
Там работих 2 години в архитектурно ателие MAXWAN - предимно по един мащабен проект в Лондон – голям жилищен квартал с функции на малък град. Той се намира в източен Лондон – жилищна площ от 180 хектара за 12 хиляди души. Проектът включва детски и спортни площадки, офис сгради, търговски центрове... Ще се строи в продължение на 20 години. Първият етап трябва да бъде завършен преди Олимпиадата, защото част от него ще бъде използвана за олимпийско селище. Аз работих по урбанистичния проект и на нашата фирма й дадоха няколко сгради. Моят проект е на централната спирка на метрото там. В Холандия последния проект, по който работих, беше голям интериорен проект - организирахме архитектурното Биенале и  трябваше да се преустрои една сграда. И до ден днешен Биеналето се провежда в тази сграда - в продължение на 4 месеца. Иначе, моделът на работа в Холандия е всички да са доволни. Затова там има изключително добро средно ниво, но, от друга страна, шедьоври трудно се постигат. Най-добрите работи на холандски архитекти са извън страната.
Разкажи ни за проектите си във фирмата, в която работиш, след като се върна в България?
„Адакта” е консорциум от фирми – „Адактапроект” се занимава с проектиране, а “Aдактаинженеринг” – със строителство.  Създадени са през 1994 г., с предмет на дейност проучване, проектиране и строителство на метални конструкции. Това означава, че досега на практика консорциумът работи върху по-големи обществени и индустриални сгради, тъй като в България жилищни сгради със стоманени конструкции все още не се правят, за съжаление. Няма достатъчно високо строителство, а и достатъчно пари, може би. В момента се опитваме все повече да се занимаваме и с архитектура - да се развие и чисто дизайнерски отдел на фирмата. Аз съм от един месец в България и работя по идейни проекти, свързани с шоуруми и сервизи на някои от водещите автомобилни марки, както и върху малки и големи проекти, свързани със соларни панели.
Кои са основните грешки, проблемите в България в областта на строителството и архитектурата?
Аз съм сигурен, че ще изпусна нещо, защото проблеми има на много нива. От една страна, много от архитектите в България от моето поколение (завършили или не в чужбина), показват едно добро ниво. Ние обаче сме поколение сираци – изоставени, тъй като сме нямали от кого да се учим в България. Във всяка една държава има приемственост. У нас обаче има период на вакуум – между демократичните промени и последните 4 години. Архитектите, които в момента са между 40 и 60 години, трябва да са в разцвета на професията си, а такива стойностни архитекти почти няма - да не обидя някого, защото все пак има проблясъци. От друга страна, много архитекти се превръщат в предприемачи. Взимат се всякакви поръчки, на всякаква цена, удовлетворяват се всякакви искания, само и само да се построи нещо, без значение какво е качеството му – с цел просто да има работа. И друго - голямата част от обществото е с „развалена” ценностна система. Има една чалга култура, която се е пренесла на всякакво ниво, включително и в архитектурата. И това е много жалко, защото, до голяма степен хората, които инвестират в проектиране и строителство в България, са хора, които имат пари. Те обикновено са пътували по света – виждали са много неща, но когато се върнат в България, не са взискателни, подценяват пазара, подценяват кадърните архитекти у нас. Гардът е свален дори от страна на инвеститорите.

Сваля се качеството.
Именно качеството – няма как да се роди качество за един ден при лош клиент, слаб архитект и никаква история. Почват компромиси на всякакво ниво. Какво значи: „Клиентът е лош”? Ти в процеса на работа трябва да го възпиташ в някаква естетика, съобразявайки се с неговите желания. Идеална естетика няма, но въпросът е по какъв начин архитектът ще води процеса на проектиране и ще убеди клиента в определени качества на даден проект. И обратното – когато архитектът не е на ниво, пак няма да се получи. Процесът е двустранен.

Как се е променила София – като архитектура и инфраструктура?
Един град се развива за стотици години. В този смисъл София не е толкова стар град. Има много да се развива – дори чисто исторически. Има много проблеми – интересно е как ще се разрешават и в каква посока. Ясно е, че, от една страна, държавата трябва да има твърда ръка – да бъде сигурна, че парите, които се инвестират, се инвестират по правилния начин и отиват там, където трябва. От друга страна, трябва да се правят по-мащабни урбанистични проекти – да има визия за бъдещето. Паралелно с това обаче е хубаво градът да се саморазвива. До голяма степен чара и историята на един град го правят хората. Неслучайно по света всеки град изглежда по различен начин. В този смисъл мисля, че в 21-и век вече дори е обидно да се говори за стил в архитектурата. Сега архитектът трябва да се съобразява с развитието на обществото. Промените са много бързи и няма как да се гради стил, какъвто имат градове като Мадрид или Париж. За съжаление, ние нямаме тази история. Стилът у нас е мутро барок, както казват някои мои приятели – див капиталистически дух на предприемачество. Не се гони качество, а квадратни метри… Липсва истинността в архитектурата. Предлагат се неща, които често са прекопирани от чужди архитекти, хващат окото и се харесват на „средния” жител. Архитектите спекулират с това и не полагат усилия да потърсят нещо ново. 

В България пазарът е малък и се смята, че трябва да влезеш под кожата на архитекта, за да работи с теб. Има ли връзкарство в този сектор?
Отговорът ми е по-скоро на социлно ниво - това е типично за България, Гърция, Испания и Италия - южният манталитет. Дограмата ще я сложат от фирмата на чичо ми, а плочките ще бъдат внесени от приятел на мой приятел, който някога ми е направил някаква услуга. В тези държави, за които споменах, фамилията се поставя на първо място. И това са по-бедни държави, в които това е начин на оцеляване, който в голяма степен се превръща в бизнес модел и модел в архитектурата. На север от Франция и Германия хората са богати, по-скромни, по-малко задружни, което автоматически ги прави и много по-независими. И работата се свършва така, както трябва да бъде свършена. В Южна Европа е трудно – особено когато се говори за частни инвестиции на ниво жилищни сгради. При големите обществени поръчки се гони качество, има корпоративни интереси. И никой не иска да се изложи, защото чичо му продавал плочки или дограма.
Често се случва фирми да не познават определени материали, архитектът да не е запознат с нови техники. Доколко трябва да се следят новите тенденции?
Непрекъснато, бих казал. И точно поради тази причина казах, че няма как да се говори за стил в архитектурата в днешно време. Защото научно-техническият прогрес е толкова бърз, че ако днес можеш да направиш сграда с определени материали, след пет години можеш да направиш съвсем различна сграда.

Според теб как медиите отразяват събитията в сектора, новите проекти?
Липсват добри специализирани медии за архитектура. Трябва да има и комерсиални, но за архитектура липсват. Най-добрите проекти не се отразяват. Говори се най-вече за големите комерсиални проекти. 


*Арх. Илия Цачев е роден на 11 юли 1980 година. Образование: Университет по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ) в София (1999-2000); Osaka University of Foreign Studies – Japanese Studies Program, Japan (2001-2002); Kyushu Institute of Design – Japan (2002-2006) и Kyushu University – Graduate School of Design, Japan (2006-2008). Архитектурни награди: Space Design Competition 2006, тема: приложение на „стъклени тухли” – почетна награда; NTT DoCoMo, Международен архитектурен Конкурс 2006, тема: Публично пространство за изкуствен интелект - финалист. Арх. Цачев е и притежател на патент за „Block for use in Building” – Японска патентна организация, 18.09.2007 г.

Интервю на Ема Димитрова